Габрово Daily представя два разказа от непубликуваната книга на музиканта Илко Илиев „Шантави истории или Разкази за Момчето, което не преставаше да се учудва“, част от инициативата ни за най-щастливите истории от Габрово. Инициативата съпътства проекта за създаване на клипа „Щастливо Габрово“, който вече достигна зрители на 6 континента.
–––––––––
Сюжетът на тази история е взет от действителността. За удобство, повечето от имената на героите в нея са сменени и всяка прилика е случайна.
Пробивът
Илко Илиев
И поканата от там не закъсня.
То пък бяха след това едни писма…Цяла зима! Докторът нещо изискваше, Момчето нещо уточняваше…
Трябваше да се извърши огромна предварителна работа: рекламни снимки, артистични костюми, подходящ репертоар. И пак репетиции. За всичко Докторът искаше да има пълна информация.
И Момчето пишеше. Трябваше да се изпрати касета с качествен запис. Тогава това съвсем не беше лесна работа. А онези оттатък не искаха да играят на тъмно.
И пак писма! Името! Не може без име. Как ще ги обявят като естраден оркестър към някакъв общински съвет? Сам Докторът им стана кръстник. Предложи име и то бе прието: JAZZ CLASSIC BAND. От тук нататък така щяха да ги знаят. На този фестивал ги видяха и по заслуга – оценени. Пътят към Европа им беше отворен. Но засега все още се подготвяха и макар, че бяха добре информирани къде отиват, тръпнеха от пред стартова треска.
Посрещнаха ги на аерогарата. Настаниха ги в хотел и от тук започна безкрайното им удивление от прецизната немска организация. Всичко беше разчетено до минута.
Другото, което ги впечатли бе, че още преди двадесет дни билетите за огромната зала, където щеше да бъде “голямото свирене”, вече бяха продадени. Пиеха немска бира и усещаха в сърцата си как зрее страхотната българска упоритост да покажат, че не са по-долу от останалите.
Над двадесет чужди телевизии бяха пожелали да предават директно голямото събитие. Между тях дори беше и Монголската. Още толкова щяха да излъчват на запис този голям ден по-късно в своите страни.
Българската телевизия обаче нямаше и хабер да стори това. Какво от това, че тук, на този фестивал, за пръв път стъпваше български оркестър. Какво, че хората и от други континенти щяха да наблюдават изпълнителите на тази неувяхваща музика, обичана от цял свят!?…
Интерес представляваше и регламентът. Участваха еднакъв брой оркестри и от Изтока, и от Запада. Общо дванадесет на брой. Любопитно, нали?
Донякъде българите щяха да бъдат атракция.
– Какъв ли джаз могат да ни покажат пък тия! – мислеше си част от публиката и пълнеше залата.
Годината беше 1981.
Отиващият си майски ден бе все още топъл и приятен. Всички от този знаменит оркестър, като добре смазан механизъм, потеглиха вкупом към залата. Настроението бе приповдигнато. Чувстваха се като пред атака.
Разстоянието от хотела до огромния Дворец на културата, където щяха да свирят, не беше голямо. Вървяха и усещаха около себе си как хората се вглеждат в инструментите, после в лицата им. Някои им кимаха дружелюбно.
Нещо ги хвана за гърлото, когато видяха пилоните на знамената високо горе, пред мястото на събитието.
– Ето го и нашето! – изненадано рече някой и всички от групата неусетно забързаха напред.
Огромна тълпа от хора запълваше пространството на големия площад около двореца. По-голямата част щеше да остане вън. За тях, пред входа, имаше специално изкарани мощни озвучителни тела.
Какви мащаби, какъв интерес! Това е то Централна Европа! – възторжено си мислеше Момчето и се остави да го заведат в гримьорната.
На вратата – табелка с името на оркестъра. Вътре обширно, светло и чисто, с отделно помещение, в което имаше повече душ-кабини отколкото бяха самите те. И всички работеха, не като у нас! Зад красива декоративна решетка, някъде над главите им, съобщиха, че след петнадесет минути концертът започва. Първите участници да слязат на сцената. До появата на българите имаше още цял час.
И точно в този момент вратата се отвори. Най-напред видяха количката, натрупана до горе с каси бира. След нея – човекът, който я тикаше. По най-естествен начин една каса с пълни бутилки се озова пред тях, след което само учтиво бяха помолени, празните шишета да се върнат обратно. Защото през следващия тур, само ще бъде подменена празната каса с пълна.
Е, това вече не можеха да проумеят! И пепелници имаше, и никой не им правеше забележка, че пушат…
Големият концерт беше вече започнал.
От радиоточката слушаха какво става на сцената и бурните аплодисменти на публиката след някое виртуозно соло. Обличаха новите костюми, пийваха бира и разговаряха. Неусетно времето за тяхната изява дойде.
Каква огромна сцена! Докато в единия й край в осветеното пространство някой свиреше, в другия, на тъмно се подготвяше следващият. Отзад на телевизионни монитори, чакащите изпълнители незабелязано можеха да наблюдават какво става в залата. Три хиляди човека имало в нея! На Момчето чак не му се вярваше.
И сега бе техния ред. Ще ги харесат ли? Ще получат ли аплодисменти, както всички преди тях?
Така се бяха “навили”, че чак щяха да се скъсат.
Залата ги “понесе” още от първото изпълнение. Последва второ, трето… Съпричастна и като че ли съставена само от “тънки” познавачи, публиката откликваше на всяко соло, на всеки нюанс.
Бяха останали далеч безкрайните репетиции и тъпото недоверие към тях. Отсреща имаха такава разкошна публика. Бяха забравили собственото “аз” и се раздаваха без остатък. Бяха горди, че радват със своята музика толкова мъже, жени и деца, вперили очи в тях, като че ли са холивудски звезди. И този оглушителен гръм от аплодисменти, който караше нещастните им сърца да се свиват от вълнение. Бяха спечелили тази публика.
Но трябваше още усилия. Бяха съставили амбициозна програма, но не бяха научили още номерата за краткотраен отдих. Например на водещ, който макар и с няколко думи да разсейва публиката и да дава възможност за глътка въздух. Или по-дълги солистични изяви при пианото… Всичко лягаше най-вече върху “духачите”, които едвам сварваха да си поемат дъх. Твърде дълго свиреха ”в група”.
Трябваше да издържат. Публиката искаше все повече. Ще устоят ли? Да. Те бяха просто българи. Кръвта на дедите им бушуваше в тях. Никога назад!
И успяха. Дълго след това чуваха нескончаемите аплодисменти и викове “браво”. Връщаха ги за кой ли път отново на сцената. До рампата се бяха наредили няколко души от екипа на радиото, което записваше на “живо” концерта. Държаха високо вдигнат палец на ръката си. Записите бяха станали чудесни. Каква радост, каква радост!
В това време българите на връх “Ботев”, дежурещи на ретранслатора, случайно бяха улучили директно излъчваната от там телевизионна програма за чужди страни. Те бяха първите и единствени от България, които видяха какво чудо стана в онази зала на хиляди километри от тях.
Никой от този оркестър не беше още осъзнал какво бяха направили.Чак след време, слушайки своите записи, сами щяха да се чудят на себе си. Това те ли бяха! Защото почти всички вече не свиреха в този оркестър. Но защо? Това е друга дълга история.
Докторът беше много доволен и горд. Дойде да ги поздрави. Не го бяха посрамили. Беше уредил заради прекрасните записи от концерта да влязат не с едно, а с две изпълнения по техен избор в паметната грамофонна плоча, която щеше да излезе по повод тазгодишния фестивал.
– Ще бъде само едно парче! – каза диригентът.
То беше негово, по разработка на фолклорен мотив.
– Но защо? Нима няма още едно, което заслужава внимание от всички, които свирихме! – поде плахо Момчето.
И си помисли за своя аранжимент в стил дикси върху известна песен на “Бийтълс”, който много обичаше. Пък и добре прозвуча тази вечер. Англичаните подскачаха от радост докато го свиреха.
– Кое? – бе краткия въпрос-отговор.
Момчето го досрамя заради нескромността си. Уважаваше този човек като музикант и не искаше да му противоречи. До сега не бяха се карали, пък и думата на диригента беше последна.
Така приключи този въпрос. Но оттогава някаква пукнатина, едва забележима, се загнезди тайно в техните отношения. До големия разрив между тях щяха да минат години.
Няколко пъти ходиха още на този фестивал в ГДР. Но никога вече не бяха същия екип. Някои си отидоха, други трябваше да отпаднат. На свой ред трети идваха и си отиваха. И пак репетираха, но вече не беше същото.
Нещата се бяха променили.
Научете за естрадните и джазови оркестри в Габрово от Онлайн енциклопедия Габрово тук
Резултатът
Изява на „Диксиленд Габрово“ в софийския джаз-клуб „Под операта“ , 1979 г.
Тук е мястото да споменем, че онова знаменито първо участие на международна сцена в ГДР доведе до малко неочакван резултат.
Бяха взели със себе си двамина началника и главната счетоводителка. Докторът се шашна от изненада. Повечето оркестри идваха сами. Хайде, нашенците да бъдат с един придружител, ясна каква е работата. А те с трима! Обясняваше му Момчето колко важно за тях е това. Нека дойдат и с очите си да видят. Иначе, върви им обяснявай колкото си искаш. Тогава нещата стигаха до “няма пари”. А то имаше, но кой в България по това време ще даде пари за джаз.
Какво видяха, какво почувстваха там тези отговорни личности, не се знае, но след като се върнаха, от високо място се реши – ще правим и ние такъв фестивал в града и то с международно участие. Е, засега ще има само един чужд оркестър, но и това стига за начало. Пари ще се намерят!…
Още в Германия един от тези началници се дразнеше, че немците се пишели за големи комунисти.
– Нали ги знаем какви са! – засегнат говореше той, току-що върнал се от среща със съответния партиен другар.
Сега средства и за озвучителна уредба се намериха. А колко години музикантите се жалваха, че им трябва такова нещо… За тази цел Момчето измина много километри с колата си. Сума ти и командировки изгоряха. Но зад тях стояха общинските власти. И Партията! Без нея не можеше.
Използва връзките си чак във Варна. Там откри човека, който търсеха. Огледа уредбата и гарантира с подписа си, че си струва парите. От министъра на финансите взеха параф. После до митницата – за уверение, че тази изключителна техника законно е внесена в страната.
Покрай цялата работа успяха да купят добри микрофони и стойките за тях, кабели и жакове, западен комплект барабани, че и монитори за прослушване на сцената… За да чуе един ден: ”Кой знае с колко се е облажил покрай всичко това! Иначе ще е луд да тича за нещо, за което не му плащат?”…
Че рекламни фланелки ли не щеш. Че покани ли не се отпечатваха. Афиши ли не се разлепваха. Телефони ли не се въртяха!… Но затова вече всички помагаха.
Момчето пак пишеше писма. За първото издание на този местен фестивал в България, Докторът реши да изпрати у нас оркестъра на тамошния джаз-клуб. Той самият бе поканен да присъства като почетен гост. Така беше сложено началото.
Само с “бирата” нещата удариха на камък. Пустите му немци, заинатиха се и не искаха да излязат на подиума без своята скъпоценна течност. Напразно им обясняваха, че след концерта ще има коктейл и на него ще намерят бира и мезета, и още много други благини.
– Ама, ние не можем да свирим така! – казваха те. – Човек като е на сцената, пресъхва му гърлото и му трябва нещо да го смаже.
И се съгласиха поне на каса бира за всички.
Как можеше да им се обясни, че това тук не е прието – алкохол на сцената.Нечувано!…Главната счетоводителка беше готова да отпусне средствата, ама как ще осчетоводи парите после?
Отгоре се запъваха като магарета на мост. Въртяха се телефони, съгласуваха нещо с някого и най-сетне една каса с бира кацна на сцената. Концертът беше спасен.
Немците излязоха. Един от тях окачи, на близката до зрителите микрофонна стойка най-обикновена дървена закачалка за дрехи. На нея, странно и смешновато, висеше най-обикновена памучна тениска с името на оркестъра им. Стоеше така неугледно, пораздърпана в раменете и глуповато на концертния подиум. Българската публика немееше.Не можа да схване вица. Гробна тишина.Музикантите се помаяха и изведнъж засвириха. Бяха така близко до стила. Без сантименталности и излишни жестове. Имаше какво да се научи от тях.
Докторът свиреше на банджо. И превеждаше. После беше ред на българите. За финал изсвириха нещо заедно. Импровизираха. Публиката беше очарована. Повечето от зрителите за пръв път присъстваха на такъв музикален форум – с обявен стил от класическия период на джаза и с оркестри от наши и чужди изпълнители.
Под патронажа на общината. Базата – щатният оркестър и Домът на културата. Първи и единствен по рода си, за сега, специализиран джаз-фестивал у нас. Всяка година.
Съществува и до днес.
–––––––––––––
Изразът „съществува и до днес” се отнася към датата на написване на това съчинение /90-те години на миналия век/. Истинското име на цитирания по-горе оркестър е Swing Dixie Band Gabrovo. Неговото кръщение е на XI-ия международен диксиленд фестивал в Дрезден /1981/. От 1979 год. до посочената по-горе дата, същият този оркестър е познат като „Диксиленд Габрово”. За сведение, Диксиленд парада в Габрово е просъществувал между 1983 до 2007 година – посочен тук само като “джаз-фестивал”. А през 1982 година се осъществи джаз-срещата с немския оркестър, описана в предложения по-горе втори разказ /предвестник на Диксиленд парада в Габрово от следващата година/.
Двата разказа са предоставени от автора със съкращения!
Прочетете повече за музиканта Илко Илиев от Онлайн енциклопедия Габрово тук