Етнографски музей на открито „Етър“ тръгва по следите на забравения занаят как се вади шарлан. Уредникът в отдел „Занаяти“ Росица Бинева започна теренно проучване в населени места от Южна България, където все още има съхранена информация за производството на шарлан. Бинева извършва и подробно документално изследване със съдействието на музеи и институции в страната.
„Как се вади шарлан“ е проект на ЕМО „Етър”, одобрен от Министерство на културата по проектна сесия „За частично финансиране на проекти от областта на музейното дело и изобразителните изкуства”. Целта е да се преустрои и подобри статичната шарладжийска работилница, разположена в Занаятчийската чаршия на ЕМО „Етър”.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
Какво всъщност е шарлан?
Шарланът е нерафинирано растително масло. Думата шарлан е персийска и означава масло от сусам. У нас е възприета от турския и с нея са назовавани всички растителни масла.
От орехи до масло за осветление и готвене
В Габровско шарлан се произвежда от орехови ядки, при обработката на които в миналото се добива масло за готвене, за осветление и за други битови нужди.
В миналото основните маслодайни култури, до навлизането на слънчогледа след 1918 г., са орех, сусам и лен.
Отглеждането им е разпределено по региони, най-вече на юг от Стара планина. Ореховият шарлан се произвежда основно в Казанлъшко, Старозагорско, Карловско и Пазарджишко. Сусамов шарлан – в Хасковско, Пловдивско, Харманлийско, Ямболско и др. Шарлан от лен се добива в ограничени райони на Южна България
И в „Етър“-а има шарланджийска работилница
Работилниците за производството на шарлан се наричат шарланджийски. В Етнографски музей на открито „Етър” има статична работилница, представяща производството му.
„В момента в работилницата има четири зони, където са изложени съоръжения, свързани с четирите етапа на производство на шарлан. Печене, мелене, варене и пресоване. В градски условия тази работилница е била и дюкян за продаване”, уточнява Росица Бинева, уредник „Занаяти“ в ЕМО „Етър“.
.Хасковско и Ивайловградско – продължители на традицията
Продължители на традицията в обработката на маслодайни растения днес се намират в Хасковско и Ивайловградско. Там обаче обработват сусам до добиването на тахан или както го наричат местните – тахън. Получаването на тахан е междинен процес при производството на шарлан, който включва: измиване на сусама, печене и мелене.
В Регионален исторически музей Хасково пред Росица Бинева от ЕМО „Етър“ беше представена експозицията за производство на масло от сусам и архивни материали от проучванията на дългогодишния директор на музея – доц. Георги Граматиков.
В Ивайловград Бинева посещава една Таханджийница. Съоръженията за производството на сусамов тахан са запазени в техния автентичен вид. Бизнесът е семеен. Сусамът използван за производството е жълт. Сортът е местен и не се третира с нищо. Суровината е чиста, продуктът – също.
Росица Бинева пояснява, че сходното производство на масло от орехи и сусам замира, тъй като започва да се използва слънчоглед. От него добиваното количество е много по-голямо. Но оцелява производството на тахан от сусам. За положителния ефект от консумацията на тахан може да се говори много и в Южна България хората са наясно.
Да се завърнеш от Испания, за да произвеждаш тахан на село
В село Пелевун, на християнския празник Голяма Богородица, едно семейство очаква Бинева и доц. Граматиков. Мая Петкова и Георги Иванов са млади хора, които се връщат от Испания и възстановяват производството на тахан. И тук се използват техники и машини от миналото. Отново суровината е жълт сусам, таханът и маслото – чисти. Ето на такива продукти прилича да стои етикет „био”. Мая и Георги са ангажирани с обработката на близо 1000 декара земя.
В таханджийницата, която купуват, Мая и Георги откриват стар документ – от началото на 30-те години на ХХ век, с който тогавашния собственик предизвиква клиентите си. Той обещава да даде награда от 50 000 лева, ако някой открие какъвто и да било примес в неговата продукция. Не се притеснява да се измерва с прочутите таханджийници в целия регион. Назовава ги поименно, но без да изтъква техните слабости, а набляга на своите предимства. Интересна философия, представена в една голяма рекламна табела – конкуренцията ми е силна, но аз съм по-добър. Мая харесва тази табела, изписана с характерните за 30-те години шрифт и стил.
От село Мандрица с кирпичените къщи до Казанлък
Пътят на двамата изследователи продължава към едно село, което изненадва с архитектурата си. Къщите в Мандрица са изцяло от керпич. Високи сгради, някои от които с красива архитектура, те все пак оставят малко тягостно впечатление. Горните им етажи в миналото са предназначени за отглеждане на буби. Преди десетилетия бубарството тук е основен поминък. От керпич са дори външните тоалетни в дворовете. В селото живее албанска общност.
В Мандрица доц. Граматиков показа частично запазена работилница за производство на масло, наричана яхна или яхана. Под сантиметрите прах се крият всички необходими за производството съоръжения. Сегашният собственик никога не ги е ползвал. Преди да се пенсионира е ветеринарен лекар, а работилницата е на дядо му и баща му.
Тук Росица Бинева успява да направи ценна откупка за Етнографски музей на открито „Етър”. Ако не си познавач, трудно ще оцениш по достойнство този почти вековен инструмент . Нарича се гюрберия – подобно на мотика метално гребло с дървена дръжка. Използва се за разстилане на жаравата в голямата пещ.
Последната спирка от обиколката е град Казанлък, където Росица Бинева се среща с Момчил Маринов, директор на Исторически музей „Искра”, който показва оригинална работилница за производство на шарлан от орехи в миналото.
Строена през първата половина на XIX век, тя е собственост на Иван Йонков. Реставрирана е през 1978 г. и в нея е уредена експозиция на Исторически музей „Искра“. Днес този обект не е отворен за посещение.