Не съм габровец, но Габрово не ми е чуждо. Израснах в Дряново, там съм възпитан, там учих и там сега живеят родителите ми. Изпитвам безрезервна обич към този малък град и искам да там да живея и там да отгледам децата си.
Но ясно си давам сметка, че развитието на Дряново е свързано с развитието на Габрово, Трявна и Севлиево. Знам, че както гласи максимата – не можеш да си щастлив в общество от нещастни хора, така и един малък град не може да просперира, ако целият регион не върви нагоре.
Габрово обаче не върви нагоре. Отделни индустрии – да, отделни проекти – да, отделни хора – да. Областта като цяло – не. И най-необоримият аргумент в полза на това твърдение е съотношението между бягащи и завръщащи се хора. Между новородени и починали. Нищо не е по-добър показател за качеството на живот от демографията.
И ако преди години хората бягаха основно заради липсата на работа, днес безработицата е в една от най-ниските си точки, макар и хиляди хора да не получават адекватно възнаграждение за труда си. Ако бягаха заради ужасната среда – днес всеки един от четирите града е по-красив от преди, а природата ни е все така великолепна.
Разковничето на проблема не е в някакви специфични, местни причини, които ние трябва да решим тук и всичко ще тръгне нагоре. Да, има конкретни проблеми, като Топлофикация Габрово, като водоснабдяването в Севлиево, като нелегалната сеч на дървета – и това не са нерешими неща. Но хората бягат не само от тук, а от цялата страна. От места, където има вода, където има топло и където не секат дървета.
Причината си има име и тя е много по-обща и докосваща всички – липса на справедливост. Хората напускат, защото им писна от върховенство на буквата на закона, а не на правото. Писна им от легални, но нелегитимни решения. Омръзна им да виждат как парите им се прахосват и усвояват законно, но очевидно нецелесъобразно и без това да води до завръщане на онези, които избягаха. Без да удовлетворява мнозинството от тези, които останаха. Писна им да виждат как закона от инструмент за защита на по-слабия стана пистолет в ръцете на по-платежоспособния или силния на деня.
Казват, че „Да, България“ е партия проводник на чужд интерес. Не мога да не се съглася с това – „Да, България“ е проводник на интереса на онези хора, които днес живеят тук, но се чувстват чужденци в собствената си държава. „Да, България“ е лицето на онези българи, които избягаха в чужбина и развиват чужди общества, вместо плодовете от техния труд да остава тук. И не бих приел някой да ми каже, че на тях не им пука за България – няма емигрант, който да не иска да се върне в родината. Емигрантите ни са най-големите инвеститори в нашата икономика. А бабите и дядовците ни си имат фейсбук и скайп не от друго, а за да си говорят с внучетата в чужбина – ако говорят изобщо на един език.
„Да, България“ със сигурност е едно – партия на младите хора. Защото средната възраст на редиците ни е 30-35 години. „Да, България“ е политизирането на една голяма група от хора, която досега се опитваше да се спасява по единично. Хора, които водеха собствени битки с мафията, които се бориха за свои каузи, но оставаха непредставени и необединени. Хора, за които не веднъж сме чували – жалко, че такива не влизат в парламента.
„Да, България“ обедини хора, които не ги е страх да говорят срещу статуквото. Хора, на които им писна да ги делят на леви и десни, на русофили и русофоби, на соросоиди и путинофили. Защото докато се караме кой какъв е, трети бърка в джобовете ни и взима това, което иска. И този третият, не е нито руснак, нито американец, ами е чист българин.
Той, третият, не иска да водим истинския разговор – онзи за неговата крадлива, рекетираща ръка. Ръката, която държи страната ни на последно място по всички показатели в ЕС и дори вече има наглостта да ни обяснява, как мястото ни не е тук. Ръката, която с удоволствие показва пътя в чужбина на всички, които смятат, че повече не може така. Ръката, която фалира КТБ, намери си изкупителна жертва, замете историята, а ние платихме сметката (3.67 млрд. лева). Ръката, която обезлюди българското село, обезкръви малките градове, а тя се окрупни и с огромното си туловище запълва опразнените пространства.
Тази ръка няма едно име, едно лице и един партиен цвят. Тя е стигнала навсякъде, в различна степен и без значение как се раздадат картите, влиза в схемата. Защото тя прави схемата.
И на нас ни писна. По-важното е, че отказваме да избягаме. Отказваме да напуснем България. Оставаме тук. И ще се борим. Сега поставяме началото. На тези избори „Да, България“ заявява, че я има. Заяваваме ясно, че искаме да отвоюваме държавата от мафията.
И не, ние не искаме да вземем от ръцете на богатия, за да сложим в ръцете на несъстоятелния. Искаме чрез съдебна реформа, модерно и професионално образование, и въвеждане на електронно управление да създадем онези условия, в които всеки да може честно сам да си изкара своето. Защото никой не може да върне избягалите. Но те сами ще си дойдат, когато видят условията за това.
Ние знаем, че България може много повече. Знаем че Габрово, Трявна, Севлиево и Дряново могат повече. Казват, че сме малка област. Казват, че и България е малка. Сега казват, че „Да, България“ е малка. Аз аз казвам, че сме големи, защото сме пълни с големи и свободни хора. И казвам, че ще застанем високо.
С уважение,
Александър Македонски, водач на листата на Коалиция „Движение Да България“ за 7 МИР Габрово
