Габрово почете 147 години от гибелта на Апостола на свободата Васил Левски в присъствието на граждани и представители на администрацията и културните институции на 19 февруари.
Габровски свещеници отслужиха панихида, а ученици от НУ „Васил Левски“ представиха поетични текстове за Дякона. Членове на клуб „Млад възрожденец” при Национална Априловска гимназия и членове на НД „Традиция“ бяха на своя пост с организиран почетен караул. Оркестър Габрово изпълняваше тържествена музика.
Левски е чудото на България, нейното най-голямо съкровище и най-скъпоценният й дар за човечеството
Възпоменателно слово прочете Даниела Цонева, историк и председател на Обществен комитет „Васил Левски“ – Габрово“. Габрово Daily публикува текста на словото:
147 години след гибелта на Апостола той остава най-неоспоримата знакова личност – олицетворение на българската идентичност в многонационалното човешко разнообразие. След всяка годишнина ние продължаваме да „доизмисляме“ Левски като идеал, да го „конструираме“ според собствените си познания за него, но и да се убеждаваме, че той „не може да бъде доближен и достигнат“.
Невъзможно и ненужно е да мислим за Левски само като модел, образец за подражание, за сверяване на свои лични или национални програми според неговите завети. Левски „не трябва да бъде възприеман като идеализиран и консервиран образ“, а като историческа личност, чиито идеи и дело са „ориентир“ в днешния глобален свят.
Според Мерсия Макдермот – англичанката, дръзнала да напише книга за Левски, той е „чудото на България, нейното най-голямо съкровище и най-скъпоценният й дар за човечеството“.
И днес отношението на българина към неговия Левски, обичан по особен, личен начин, е сякаш Апостола ни е напуснал вчера, а не на 6 (18) февруари 1873 г. и като, че ли още живее. Затова неслучайно винаги си спомняме думите му: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме“ – една диалектическа връзка, добре осмислена от йеродякон Игнатий. Нейната сила се открива в динамиката на неговия образ, в съхранената памет на нацията ни. Този образ се е изменял и продължава да се изменя, той не е застинал. Всяко време променя по нещо разбирането ни за Левски. Но неговото дело винаги остава действителна част от обществото ни и днес, а не факт от миналото ни.
В началото на януари 1873 г. съдиите виждат за първи път фигурата на човека, който познават от снимките и полицейските описания. Русата му коса е покрита с превръзка, но главата му е гордо вдигната. Тлеещите му сини очи са помрачени от болка и безсъние, но в тях няма нито страх, нито молба. Посивялото му лице, което носи белезите на напрежение и душевни терзания, в този момент е спокойно и изразява ведростта на примирението. И един войнишки шинел, наметнат върху плещите му покрива стройната му фигура. Но нито раздърпаното облекло, нито оковите на ръцете накърняват вроденото му човешко достойнство. В залата Левски влиза не като пленник, а като господар, който е горд, непоколебим, сдържан и изглежда своите съдници с презрително безразличие. Неговите отговори са неочаквани и объркващи дори на най-обикновените и формални въпроси: Как е името ти; Кога излезе от родното място; С какво се занимаваше; Какво е твоето упование? …
Левски не се огъва нито под прекия натиск на кръстосания разпит, нито от още по-коварното въздействие на самотата и разочарованието, че тези, които са целували кръстосаните нож и револвер в клетва пред Евангелието да опазят тайните на организацията, приобщават своя глас към гласа на обвинителите. В съдебната зала самата свобода се оказва подсъдима, осъдена и предадена на пламъците на мъченичеството. Навярно много пъти, докато чака потвърждението на обявената присъда „смърт чрез обесване“, Апостола подлага на преоценка следваната от него политическа линия за освобождение. А доказателство, че неговата смелост, е смелост на обречения са думите му: „Какво ще ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при Бога и тогава съм тръгнал по този път“.
Самото признание на Левски „Аз съм посветил себе си на Отечеството още от [18]61-во [лято] да му служа до смърт и да работя по народната воля“ е основание да определим, че това е началото на неговото ново предначертание, да изостави монашеския обет и да прегърне свещената кауза за свободата на българския народ – свободата на човека и народа като висш идеал на тогавашния възрожденски българин. Левски не написва оди за България. Не изрича като Раковски: „няма нищо по-свято за човека от отечеството“. Не се просълзява като Каравелов пред своето „отечество любезно“. Левски не изпява и вдъхновените Ботеви песни. Той просто и по човешки изразява синовната си обич към България, като се бори и умира за нейното бъдеще, за да „остане в българската история като най-голям и завършен родолюбец“. И ако той е наричан Апостол на свободата, това не е само защото се бори за политическото освобождение на България, а защото се бори за общество от свободни хора. Васил Левски е велик не само защото е последователен революционер, не само защото е безспорно един от най-талантливите организатори на освободителната революция, не само защото е безумно смел и решителен, а защото създава идеала на един справедлив бъдещ свят, съобразен с божествената същност на човешката природа. Прозренията на Левски издържат изпитанията на близо век и половина, през годините на който се вписват като наш национален опит и традиция. Те ще бъдат в основата и на утрешния ни стремеж за опазване на българската държава и държавност, в изграждането на принципите за равноправното ни участие в съществуващите или на бъдещите наднационални организации и съюзи.
Снимка: Габрово почете 147 години от гибелта на Васил Левски. Източник: Община Габрово