„Ах, този арт“ на Габрово Daily представя поезия и проза от Bellamy Byron – или „просто стихоплетство и тиради“, както авторката нарича текстовете си. В този мъглив и мрачен ноемврийски ден, в който „Ах, този арт“ публикува отново, сякаш и времето се е настроило за меланхолията на поезията. Приятно четене!
Аз съм гражданин на света и Вселената. Но когато ме попитат „откъде си“, винаги отговарям с „от Габрово“, тъй като считам, че именно в този град се случи интелектуалното и творческото ми израстване. Учила съм в Национална Априловска гимназия – един изключителен храм на знанието. Какво уча сега – след едногодишна девалвация по чужди географски ширини, уча на местна (българска) територия Психология. Но всъщност уча всичко, което животът ми предостави – сподели за „Ах, този арт“ Bellamy Byron.
Облачност
– Спри да плачеш, моля те, натъжаваш ме.
Облаците продължиха да се струпват, образувайки непроницаема мрежа.
– Всичко ще се нареди.
Напразно слънцето се опитваше да пробие тъмната преграда.
– Докато вярваш, всичко ще бъде наред.
Цветовете изчезнаха. Стана сиво.
– Довери ми се!
Заваля.
– Не мога. Ти лъжеш.
Обичам съня
Звъняха от банката. Не си платил.
И не отговаряш.
Задънена улица
Бандит с шапка помоли за сърце, а Хариет не знаеше какво да прави с нейното. Една старица забрави чантата си в бакалницата на ъгъла. Момчето на касата забеляза, че навън вали, а жената от втория етаж никога не успя да завърши книгата си. Камбанарията отбеляза смъртта на дете.
Любов в жълто
– Защо глухарче?
Съживено от нечий дъх, отнася аромата далеч оттук.
Счупено слонче
Боби не спираше да плаче. Някой беше счупил керамичното му слонче. А майка му беше вътре. Тъжен, извади метлата, събра я и я изхвърли в кошчето в ъгъла. Слончето залепи с тиксо от дъното на третото чекмедже и го върна на полицата във всекидневната.
Розата в театъра
Никой не дръзваше да я вземе. Нито да я премести.Никой не знаеше как се е озовала там.
– Някой я е забравил.
– Някой не е останал доволен.
– Някой я е загубил.
Стоеше. Седми ред, някъде по средата. Дори чистачката не я изхвърли, не вдигна седалката.Не беше захвърлена, нито забравена, а нарочно оставена там. Червена роза, без бодли.Пазеше емоцията на всяко представление. Умираше бавно в салона на театъра.Когато и последното листо се сви, Тя не издържа. След представлението изчака публиката да напусне. Върна се на сцената и огледа празната зала. През цялото това време мислеше, че детето ще се върне за още едно представление и ще си потърси розата. Но розата я нямаше.
– Някой я е изхвърлил?
Въздъхна тъжно и се върна в гримьорната. И там, на полицата, пред огледалото, я видя. Розата. Жива както в първия ден, в който я бе видяла.Наведе се да усети аромата на розата. Една сълза се стовари върху нея и накара листата да потреперят нежно. Зад розата забеляза бележка да се подава.
„аз съм тук
винаги
– детето“
Сълза се спусна бързо, последвана от няколко други, и изтри част от написаното.
Остана само
вина.
Сън
Затварям очи. Изчезва.Има нещо очарователно в тъгата. Иначе не бихме я търсили толкова отчаяно, нали? Чудя се, ако съберем всичко, което ни прави щастливи, какво ще получим? Дали ще бъдем извънредно щастливи или неописуемо тъжни? Дали пак ще намерим оправдание за отчаяние и ще обвиним Него за прекъснатото блаженство? Или ще превъзмогнем себе си и както никога ще бъдем в момента. Изцяло? Ще отговорим с „да“ и ще се случим с вечността.
Значи, просто – да. Ще
отварям.
– Здравей.
Аз?
Ръката ми лети по листа хартия
без да оставя следи.
Или съм гений,
или позитивно откачам.
Спирала
Взирам се в цифри
и отчаяно търся
логика,
значение,
смисъл,
а той през цялото време стои
до мен,
в периферията
и се крие негодникът.
Не!
Дори не се крие,
убягва ми,
изпускам го,
изплъзва се
от
треперещите ми ръце,
които продължават да изписват числа
без смисъл.
Негодникът съм аз.
Ако желаете да станете автор в рубриката на Габрово Daily „Ах, този арт“, изпратете ни творбите си на editor@gabrovodaily.info – очакваме вашата поезия, проза, есеистика, публицистика; арт фотография; видео; музика; живопис и др. Животът е кратък, изкуството – вечно!