Габровецът Иван Христов издаде втора стихосбирка – „Усмивка, смут и път“. Първата му поетична книга „Мигове на вълнения“ излиза през 2013 г., докато е още студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, където завършва история.
Премиерата на новата му стихосбирка „Усмивка, смут и път“ ще бъде в галерия „Орловска 10“ на 1 декември от 18 часа. В поетичното събитие с музикални изпълнения ще се включат Ивайло Петров (китара и вокал) и Нона Христова (вокал).
Редактор на новата стихосбирка на Иван Христов е габровският поет Минчо Г. Минчев. Споделяме част от предговора му към „Усмивка, смут и път“:
„Предметната образност почти липсва в стиховете на поета – предпочита понятийната философия, мъдрите размисли, премислените изречения, предпочита здравия морал, което го различава от навъдили се напоследък „модернисти”, чиито „мъдри размисли”, както и писане без пунктуация, остават неразбираеми не само за масовия читател – било „магически реализъм”. И сякаш подкрепа на горните ми мисли, намирам във финалната строфа на стихотворението „Нищо”:
„Върви при глутницата
от комплекси и
жадния за обич свят
за нас остави.”
Трудно е да се подредят стиховете на Иван Христов в някакъв порядък. Но „безпорядъкът” в книгата му не е хаос – всичките му стихотворни открития (твърдя, че са открития) са обединени в разнообразието на самата тема – Любовта-Живот или Животът-Любов, във всичките им измерения: „Тази вечер коленича пред върховете на тъгата, // за да чуя нагарчаща среднощна мелодия…”. Няма да откриете в стиховете на поета евтин сантиментализъм, шаблонни изрази, познати формули и в никакъв случай подражателство. Оригиналните му образоописания бликат почти във всеки стих. Макар и твърде млад, Иван Христов ни поднася една палитра от човешки чувства и взаимоотношения, от нравствени норми и… своя философия за Живота, които не ни натрапва дидактично.“
Представяме ви избрани стихотворения от Иван Христов:
Искам да сме заедно,
дори да бъде невъзможно…
Студено е. Да поговорим.
Да забравим
за побиващите тръпки.
Да бъдем двамата,
да се прегърнем
или пък да се скараме…
Да ти предложа питие,
а ти да спуснеш завесите
на предразсъдъците.
Само пукнатините
в стените на дома ни
да са наши свидетели –
слушатели на истини и провокации…
Искам да сме заедно…
Дори да бъде невъзможно.
* * *
Искам –
да проправя път в тишината,
и да намеря думи,
с които да изкажа
слабостта си.
Искам цялата Вселена
да поплаче с мен,
докато диво тършувам
из мечтите си.
Нуждая се да зърна
най-далечната от тях.
Искам тя да ме утеши.
* * *
Като че ли
времето е спряло между
Залеза и Изгрева…
В малка тетрадка
учителят – живот
бе написал: „Принципите
градят последователността“.
………………………………
Тетрадката обаче отдавна
е зазидана в градежа.
Когато водата се превърне в лед…
Когато водата се превърне в лед,
когато Слънцето застине и завинаги изчезне,
когато от небето студ свиреп безспирно завали –
тогава ще се преродя,
за да потърся и намеря изгорялата в топлината
моя същност.
* * *
Подреждам студовете у дома,
и улавям тоновете на живота в тишината.
Тази вечер коленича пред върховете на тъгата,
за да чуя нагарчаща среднощна мелодия,
която да ме отнесе
в есенния спомен за една любов.
Заспя ли…
Заспя ли,
започвам в сънищата да мечтая.
Мечтая за онази свобода,
която никога няма да усетя;
за любовта,
която никога няма да почувствам.
За устните,
които никога няма да целуна;
За утехата,
която никога няма да получа;
За вечността,
която никога няма да достигна.
Мечтая за немечтаното!…
Сънят сбъдна мечтите ми,
но роди кървави илюзии.
Маската на лицемерието
Ако пребориш дявола с безразличие
и го оковеш в кървави синджири –
ще свалиш от лицето си
маската на лицемерието.
Тогава ще поемеш въздух,
за да се пречистиш
с полъха на студовита
зима
и ще отпиеш глътка коняк –
за ново начало.