Провокативна изложба-живопис на Радоил Серафимов „In memory to face или изтрити портрети“ представя галерия „Орловска 10“ в Габрово. Откриването е на 7 декември от 18:30 ч.
За изложбата „In memory to face или изтрити портрети“
Изложбата визира избледняването на образа на отишли си от този свят хора, поставен върху възпоменателните надгробни плочи и паметници. Радоил Серафимов навлиза в една тема- табу за всички общества: “За умрелите или добро, или нищо”. Проблемите, които го терзаят, са чисто визуални и свързани със “запечатването“ на образа. Образите са избрани случайно, на произволен принцип. За художника те нямат имена, нямат история, биография, свързани с тях познати лица и пр. – споделя Ива Съйкова от галерия „Орловска 10“.
Самият автор Радоил Серафимов разказва за „In memory to face или изтрити портрети“: “Трогателното е, че хората се опитваме да задържим спомена възможно по-дълго, правим паметници, възпоменателни плочи, поддържаме пространствата около гробовете. Въпреки това времето безмилостно отнася образа и впоследствие отнася и тези, които са пазили спомена. Гробищата са местата за поддържане на образа и паметта, те са места за живите, а не само за напусналите този свят. Времето изтрива образа, снимките пожълтяват, изтъняват, лицата избледняват, губят очертанията си… В хода на живота спомените ни напускат, идват поколения, лишени от спомени за конкретни близки, и така животът утвърждава своята победа в един безспирен кръговрат. Да живее Животът!”
Кой е Радоил Серафимов?
Радоил Серафимов завършва живопис във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 2012 г. Има две самостоятелни изложби до момента: през 2013 г. „Ритъмни усещания” в галерия „Орловска 10“ – Габрово. през 2014 г. изложба живопис в галерия „Ракурси“ – София. През 2014 г. става носител на наградата „Едмонд Демирджиян“, а през 2016 г. – награда от Пролетен салон на габровските художници.
Радоил Серафимов: Лампите ще загасим само вечер, преди лягане, а на другия ден ще продължим с музите, боята и всичко останало, което ни съпътства в живота
Интервю на Ива Съйкова (галерия „Орловска 10“) с Радоил Серафимов за рубриката на Габрово Daily „Ах, този арт“:
Скоро ти гостувах в ателието и видях картините ти, видях околностите от височината на птичите гнезда до прозорците, видях аскетичния интериор. Но най – хубавото, което видях покрай големите платна с ярки цветове, бяха очите ти, които блестяха. И успях да усетя присъствието на онова нещо, което наричаме дух, вдъхновение, енергия, муза…, но всъщност никой не знае името му. Мислил ли си за това нещо, как го наричаш ти?
Забелязвам как някои неща, които са ме вдъхновявали преди време, сега са на втори план. Бих го нарекъл с всичките имена, които ти посочи във въпроса си. За мен вдъхновението идва както в процеса на работа със самата живописна материя , така и преди да започна самото рисуване, когато бъда провокиран или впечатлен от нещо. Разбира се, всеки път идва различно, а понякога може да се случи импулсът за работа да изчезне още преди да съм започнал.
Смяташ ли, че човек, орисан от музите в този свят, може да избяга, има ли изход от паралелния свят на изкуството?
Да, мисля, че може да избяга и даже е необходимо понякога. Откъсването от работите и мислите, в които потъваш, е полезно, за да добиеш страничен поглед върху вече свършеното. Понякога съвсем естествено се губи желание за рисуване, а потъването в едно ежедневие, в което всякакви художествени проблеми липсват, може да бъде положително.
Да поговорим за предстоящата изложба? Избрал си доста провокативна тема – табу, как стана?
Изборът на тази тема дойде постепенно. Гробищата не са обичайните места, които човек посещава. Така или иначе в живота се случва да отидем и там, въпреки че не ни е приятно сбогуването с близък човек. За мен тази тема не е табу, а нещо, което ни съпътства през целия живот, въпреки че не мислим често за това. Наблюдавайки много от снимките по паметниците (много от които изоставени), започнах да разсъждавам по тази тема. Снимките, които избледняваха и се изтриваха с времето, бяха основният стимул да започна тази серия. Имаше снимки, които бяха напълно заличени във времето, други преминали в една абстрактност от петна, а трети бяха получетливи.
Знам, че си показвал портретите и на други куратори, как реагираха те? Тази тема – табу и премълчаният разговор по нея може ли да доведе до отхвърлянето на проекта като цяло?
Досега съм получил позитивно мнение за работите по тази тема. В началото има момент на изненада, тъй като се различават от картините, които съм рисувал досега. И темата не е много обичайна. Не мисля, че проектът е отхвърлен. Ето сега го показваме при теб в галерия „Орловска 10“ . Досега не съм имал възможност да го покажа на друго място. Мисля, че в твоята галерия нещата ще стоят добре.
Какво мислиш за габровската културна сцена и какво мислиш за родната културна сцена?
Ако трябва да направя сравнение, може да излезем и извън границите на България, да сравним изкуството, което се прави у нас и това навън. Мисля, че сцената в една общност е нещо комплексно, свързано както с публиката, така и с местните икономически, културни и социални дадености. Определено градове като София, Пловдив и Варна имат по-добри възможности за развитие на култура от Габрово, което според мен се дължи на посоченото по-горе.
Работиш в Драматичния театър „Рачо Стоянов“ като…?
… художник-изпълнител на декори.
Няма да те питам дали ти стигат парите за бои, защото знам че не ти стигат. Но ще те попитам виждаш ли изход или ще загасим лампите, ще разгоним музите и блясъкът в очите ще изчезне?
Парите за бои никога не стигат и не само за тях, а и за другите материали. Лампите ще загасим само вечер, преди лягане, а на другия ден ще продължим с музите, боята и всичко останало, което ни съпътства в живота.
Какво ти донесе наградата “Едмонд Демирджиян” и какво ти донесе ръкостискането със Светлин Русев?
Наградата „Едмонд Демирджиян” ми донесе нови приятелства и контакти, възможности за участия в интересни изложби и е допълнителен стимул да продължавам да рисувам. Като всяка награда е положително преживяване. Относно ръкостискането със Светлин Русев, то не носи за мен нещо специално. Както всяко ръкостискане го приемам като знак на поздравление от една среща или в случая – откриване на изложба.
Харесва ми оптимизмът ти. Какво ти предстои сега?
Имам пет бели платна в ателието, които чакат да бъдат изрисувани.