Арх. Мариана Сърбова: Вярвам в силата на индивидуалния дух, но и в силата на колективната енергия, в това, че няма нищо невъзможно, стига да я има комбинацията от желание, добър подход и правилното платно за съответния вятър
Габровската галерия “Орловска 10” става на 9 и празнува рожден ден на 16 март 2017 година! По този повод сдружение “Артерия” организира програма с презентация на арх. Мариана Сърбова за проекта „Магазия 1“, спечелил специална награда в конкурса “Сграда на годината” 2016, както и откриване на изложбата “Платна” на арх. Мариана Сърбова.
По този повод имахме възможност да си поговорим с арх. Сърбова за архитектура, за изкуство, за морето и вярата в каузите…
Мариана Сърбова e архитект по професия и художник по душа, за който природата и общуването с нея е голямо вдъхновение. Завършила е специалност „Архитектура“ в УАСГ, била е на обмен в специалността „Дизайн“ в Hochschule fuer Technik в Щутгарт. Работи в архитектурно студио „Мото“. Съосновател е на „Хамалогикa“, както и член на сдружение „Трансформатори“. Награда в категория „Living“ от конкурса TileAward 2014, организиран от Agrob Buchtal, участие в CONTEMPO 2014 във Варна с проекта СОЛ. Награди от Национален преглед на българската архитектура за „Стената на Приказките“, гр. Бургас (в екип с арх. Десислава Стоянова) и за офис сграда „На тясно“, също в Бургас. Отличия от „Архимория“ – Бургаски архитектурни награди. III място в конкурса на „Трансформатори“ за Паметника „1300 години България“ и др.
ДО КОЛКО ПОЗНАВАШ ГАБРОВО? ГАБРОВЦИ?
Не знам дали познавам достатъчно добре Габрово, но определено имам поводи да го свързвам с прекрасни спомени и любими хора. През тях усещането ми определено е за своеобразен поглед към света, с особено и много добро чувство за хумор – някак връщащо към корените и българското. В случая това се е оказало по-силно за мен от традиционната ви популярност с характерната габровска пестеливост. Нея съм я усетила по-скоро като повод за самоирония и шеги. А иначе много харесвам целия район около Габрово, има чудесна природа и много хубави места, включително и като архитектура – винаги идвам тук с удоволствие.
“МАГАЗИЯ 1” Е ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ПРОЕКТ! РАДВАМ СЕ, ЧЕ СЕ СЪГЛАСИ ДА ГО ПРЕДСТАВИШ ПРЕД ГАБРОВСКА ПУБЛИКА. РАЗКАЖИ МАЛКО ПОВЕЧЕ ЗА НЕГО.
Благодаря за оценката. Ние, с останалите колеги от екипа (арх. Десислава Стоянова, арх. Петя Танъмова), също смятаме, че проектът е важен в няколко отношения. От една страна като политика към сградите с история – много по-здравословно е да се запазят, реконструират, адаптират. Радваме се, че Магазия 1 има такава съдба и че още в стратегическите документи за развитие на Зоната за обществен достъп на Пристанище Бургас – Изток е била заложена като обект за реконструкция и това намерение е спазено от всички отговорни инстанции впоследствие. Това определено показва далновидност. От втора страна сме щастливи, че имахме възможност да покажем един архитектурен подход, съчетаващ съвременна намеса и уважение към историческата ценност на сградата. Проектът показва, че когато има желание у всички страни, могат да се преодолеят и доста технически трудности по изпълнението (в случая оригиналната метална конструкция на сградата беше разглобена, обработена и след това в голямата си част възстановена на място). От трета страна виждаме много потенциал в развитието на цялата зона около Магазия 1 като ново и живо място в Бургас, развиващо се в характерната индустриална атмосфера на пристанището и даващо възможност за уникални събития и преживявания. Надяваме се, че това тепърва ще се докаже и ще го видим да се случва съвсем скоро.
КЪДЕ Е ГРЕШКАТА В БЪЛГАРСКАТА АРХИТЕКТУРА? КАТО ИЗКЛЮЧИМ ТОВА, КОЕТО Е СЪЗДАДЕНО ОТ НАЧАЛОТО ДО СРЕДАТА НА 20 ТИ ВЕК, СЛЕД ТОЗИ ПЕРИОД НА ПОДЕМ И ЕВРОПЕЙСКО ВЛИЯНИЕ СТАВАТ ЕДИНИЦИ СГРАДИТЕ, ПРОЕКТИРАНИ И ИЗГРАДЕНИ В РАВНИ СЪОТНОШЕНИЯ – ЕСТЕТИКА И ВЪЗДЕЙСТВИЕ, ФУНКЦИОНАЛНОСТ И УДОБСТВО, ВПИСВАНЕ В ОКОЛНАТА СРЕДА И ПРОПОРЦИОНАЛНОСТ.
Смятам, че има много добри примери и след този период, включително и в архитектурата от периода на социализма. По-трудно е да ги открием в съвременната ни архитектура, където балансът е изместен в доста по-търговска посока. Разбира се, и това е обект на постепенна и бавна промяна и добри примери се появяват непрекъснато, макар и малко на брой на фона на всичко, което се строи. Архитектурата е отражение на времето, в което се случва. С това мисля, че мога най-кратко да изразя отношението си. Нека се замислим какви са масовите ценности днес и ще получим типични архитектурни модели от последните двадесетина години. Това е причината за всички нямащи отношение към околността си сгради, за презастроените зони, за доста лошия вкус, демонстриран на много места, за ниското качество на строителство, за желанието за показност, за оставения да се саморазруши огромен сграден фонд. Ако говорим за грешки, смятам, че една от явните е ужасното отношение към паметниците на архитектурата. Изобщо към миналото като цяло – това са пропилени възможности. Много често това отношение е диктувано от икономически интерес, съчетан с недобри механизми за защита от страна на държавата. Понякога е от желание за изтриване на определени пластове от историята, просто защото споменът за тях ни е някак неудобен. Но няма как да се промени миналото, можем само да го гледаме с по-мъдри очи. Смятам, че една многопластова среда, която е преминала през най-различни епохи, обогатила се е от истории, стилове, религии или режими, е в пъти по-вдъхновяваща, интересна и устойчива. А в България такива натрупвания има навсякъде, само дано има хора, които да виждат потенциала в тях.
КАТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПРЕДНИЯ ВЪПРОС, НАКЪДЕ ОТИВА БЪЛГАРСКАТА АРХИТЕКТУРА? ИМА ЛИ НАДЕЖДА ЗА РЕМИСИЯ В ЗАОБИКАЛЯЩАТА НИ АРХИТЕКТУРНА СРЕДА?
Надежда винаги трябва да има, иначе какъв е смисълът да се будим сутрин? Както казах, смятам, че всичко е въпрос на ценности и след това – на възможности. Нищо не е чисто черно или чисто бяло – това са неустойчиви категории. Смятам, че появата на повече добри и успешно функциониращи примери ще вдъхновява следващи такива. То е като учене в движение. Ние всички се учим, включително и от грешките си. Повечето хора са леко инертни – не вярват, че нещо е възможно или добро, докато не го видят с очите си, затова не обичат да рискуват, да експериментират. Ето защо е важно да се появяват нови интересни неща, които да запалват следващи идеи. Вълнуващо е да се види как някои от тези нови неща са не просто нови като стилистика, но понякога и като механизми на инициатива – възникват от колективните нужди на хората и те сами търсят начин да ги предизвикат и постигнат.
ЕНЕРГИЯТА ТИ Е ВПЕЧАТЛЯВАЩА, КРЪСТОСВАШ ПЛАНИНИ И МОРЕТА, РАБОТИШ ЗА КАУЗИ, РИСУВАШ, А ПО-ПРОФЕСИЯ СИ АРХИТЕКТ – УСПЯЛ АРХИТЕКТ, ОТКЪДЕ ЗАРЕЖДАШ ТАЗИ ЕНЕРГИЯ? КАК УСПЯВАШ ДА ЗАДЪРЖИШ ТЕМПОТО?
Не знам дали съм „успяла“ – всеки има своите успехи и неуспехи. Мотивът ми винаги е да правя неща, които са ми интересни или намирам за смислени, като това понякога носи своите неудобства. Но когато работя върху подобно нещо, наистина енергията ми се умножава. А тези „другите“ неща – природата, спорта, пътешествията – те са необходимост и вдъхновение. Понякога преливат с работата или работата прелива към тях – като теми, места, хора, идеи. Това прави преживяването истинско приключение и пренася идеи от една сфера в друга. Понякога се чувствам разпиляна в много посоки, но след време всичко си идва някак на мястото, усилията и интересите се съчетават. Гледам да не си поставям граници в професията и интересите. Обичам да пробвам нови неща, да измислям неочаквани комбинации, да усещам как едно нещо „логично“ води към друго и как на всяка крачка има вдъхновение под някаква форма.
КАКВО Е МОРЕТО ЗА ТЕБ?
Голяма любов. Учител. Огледало. Вдъхновение и страст. Дълбочина и вълнение. Миналата година направих следния експеримент – всеки ден, когато минавах край морето, го снимах от едно и също място. След това сглобих една много дълга панорама с общ хоризонт. Не могат да се видят две еднакви снимки, макар че всички показват едно и също. Та това е за мен морето – жива реалност.
ОТ ТОВА, КОЕТО ВИЖДАМ НА ПЛАТНАТА И НА ПРИНТОВЕТЕ, СЕ УСЕЩАТ ЕДНИ ДОСТА ПРИЯТНИ ПОПЪТНИ ВЕТРОВЕ, КОИТО ТЕ ВОДЯТ КЪМ ХОРИЗОНТИ НА ВЪТРЕШЕН МИР И БАЛАНС. ТАКА ЛИ Е ИЛИ ИМАШ МИГОВЕ НА ОТЧАЯНИЕ И БУРИТЕ НЕ СА НЕПОЗНАТИ ПО ТВОИТЕ ШИРИНИ?
Няма абсолютно тихи и равни морета, би било твърде скучно, нито пък ветровете са винаги с една и съща посока и сила. Понякога условията ни изненадват, плашат или разочароват. Истината е, че не можеш да победиш морето със сила или инат, просто трябва да си достатъчно мъдър и гъвкав, за да усетиш как да се справиш в конкретната обстановка. Не случайно гледам на морето като на огледало. Всеки различен вятър прави от него едно различно море. Също като с хората и събитията в живота. Доста често си представям как една лодка би се справила с някоя стихия. Кое поведение би я преобърнало, кое би я спасило. Кой курс би я „спъвал“ срещу вятъра или пък би я карал да губи огромни усилия в овладяването му, а кои биха били онези посока и поведение, чрез които вятърът се превръща в движеща сила и приятел. Платната за мен са красиви с белезите си, с адаптивността и устойчивостта си. Минавали са през бури, понякога са се късали, но пък по тях освен кръпките и шевовете, има и много усещане за радост и вълнение.
ВЯРВАШ ЛИ В БЪДЕЩЕТО, В ПОКОЛЕНИЯТА, КОИТО СЕГА ИЗРАСТВАТ, КАТО НОСИТЕЛИ НА ПРОМЯНА И ПРОГРЕС?
Не знам дали вярвам в нещо утопично. Вярвам, че всеки трябва да дава непрекъснато най-доброто, на което е способен. А това до какво би довело – не знам, времето ще покаже. Вярвам в силата на индивидуалния дух, но и в силата на колективната енергия, в това, че няма нищо невъзможно, стига да я има комбинацията от желание, добър подход и правилното платно за съответния вятър.
КАКВО ОБИЧАШ ДА ЧЕТЕШ? ЛЮБИМ АВТОР, ЗАГЛАВИЕ?
Понеже заговорихме за ветрове и платна, се сетих за последната много вдъхновяваща книга, която прочетох съвсем скоро – „Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен. Невероятна е – истински епос за един морски народ, който търси пътя си с кораби през моретата до нови земи, а на сушата винаги някой стои и чака тези кораби да се завърнат. Времето междувременно променя корабите, променя хората, променя териториите, променя света.
Въпросите зададе Ива Съйкова