Иван Христов е роден през 1978 г. Възпитаник е на Националната Априловска гимназия. Автор е на стихосбирките „Сбогом, деветнайсти век” (носител на наградата за най-добър поетичен дебют от Националния конкурс Южна пролет 2002 г.) и Бдин (носител на националната литературна награда Светлоструй 2006 г., през 2015 г. „Бдин” излиза на турски език), както и на академичната монография „Кръгът „Стрелец” и идеята за родното” (2009). Същата година получава първа награда от поетичен маратон на фестивала „Горанова пролет” в Хърватия. През 2011 г. две от неговите стихотворения от „Бдин” са включени в престижната американска антология за преводна литература „Two Lines”. Участвал е в множество международни литературни фестивали, а поезията му е превеждана и публикувана на повече от десет езика. От 2010 г. е член на организационния комитет на международния фестивал София: Поетики. В момента работи в Института за литература при Българската академия на науките.
Иван Христов
ИЗ „АМЕРИКАНСКИ ПОЕМИ”
редактор: Владимир Левчев
Издателство за поезия „ДА” 2013
Лари
Всичко това се случи
на брега на едно езеро
в щата Уисконсин,
когато Лари ми предостави
своята къща за гости.
Малка къща
с фотоси по стените,
с баня, кухня и тоалетна,
с пиано, пишеща машина
и хол.
Лари тогава не знаеше,
че преди това бях живял
в семейство Василеви,
които много се страхуваха
да не стана алкохолик,
макар че синът им беше
алкохолик и една нощ
ми открадна телевизора.
После бях живял в Крум.
Когато влязох в неговата баня
съседката се разкрещя,
че има вода в коридора.
(Мисля, че Крум не се беше
къпал от десет години.)
Лари не знаеше още,
че бях живял в Симон,
на улица Раковски.
Стаята беше хубава,
но нямаше прозорци.
Купих една малка лампа,
която включвах нощем,
за да не се събуждам
като в ковчег.
Бях живял дори в едно мазе,
в казармата,
с Гонзо – кръгъл сирак,
който всяка сутрин
отваряше очи
и запалваше цигара.
Приятелю, Лари,
колко неща не знаеш!
Благодаря ти,
че ми предостави
твоята къща за гости.
Благословен бъди,
защото сега пиша тези стихове
на твоята пишеща машина.
11 септември
Спомням си смътно този ден.
Вдигнах слушалката
и исках да говоря с теб,
а ти се разкрещя:
Война! Трета световна
война!
Първото нещо,
което направих
бе да погледна небето.
Помислих,
че от там ще долетят
самолети.
Бях влюбен
и исках да говоря с теб,
и съжалявах,
че точно сега
започва световна война.
После влязох в един ресторант.
Пих бира и дълго гледах
как двете кули се срутват.
Не знаех почти нищо
за този град.
Като дете рисувах
Емпайър Стейт Билдинг,
но тази любов свърши
и както много други
избледня…
И ето че сега се озовах тук,
и с братовчеда Пол
гледахме Ню Йорк
от четирстия етаж.
После отидохме
до Кота Нула.
Една афроамериканка
още крещеше:
„Пазете се!“
„Пазете се!“
макар, че вече
бяха изминали
пет години.
Хората обядваха.
Градът приличаше на звяр
с изтръгнато сърце.
После се разхождахме
в Сентръл парк,
дишах чист въздух,
мислих за Джон и Йоко
и изведнъж видях
ВРАТИТЕ на Кристо…
Господи,
Защо ме доведе тук
Толкова млад
И дали този град
Не е път към небето?
Една българска роза
Трябва да има
нещо българско,
казвах си,
трябва да има
нещо българско
в този град.
Обикалях улиците
и галериите…
В музея на науката
чух българска реч,
но не беше това,
казах си
и като всеки българин
в чужбина
заобиколих.
Докато, изведнъж,
в Walker Art Center
я видях –
една българска
роза.
Точно там,
между Анди Уорхол
и Йоко Оно,
една българска
роза
с надпис:
Christo.
Опакована
в коприна,
така че
да може
да се вижда
и в същото
време,
да не боде.