„Ах, този арт“ на Габрово Daily представя девет въпроса към Иван Димитров за романа му “Софийски дует” и други работи, зададени от Ива Съйкова.
На 12 ти януари Иван Димитров представи своя пърформанс „Лууп четене” в галерия „Орловска 10″ в Габрово. В него той създава музикална среда на живо и представя пред публика свои текстове. Пърформансът включваше както части от романа „Софийски дует”, така и няколко разказа от сборника „Силата на думите”, който престои да излезе тази година от издателство „Жанет 45”.
Какво те свързва с Габрово? Задавам ти тоя въпрос, защото винаги когато правиш турнета в Северна България, не пропускаш Габрово, въпреки малобройната публика, която посещава литературни четения и представяне на книги тук изобщо.
На първо място Ива Съйкова (засмива се). А и доста време бях с габровка, Ив, поздрави на Нова Зеландия. Свързват ме Плам, Силви, Михаил. Уроците, които са ми давали, че „чу” се произнася с изсвирване. Априловската гимназия, защото съм се засичал с няколко нейни кадъра. Като бях студент, Габрово за мен беше Бозата. Изключително странен агент, но пълен с много истории. Бог да го прости. За мен той беше „габър”, спомням си, че така викахме на габровците, когато например бяхме на море на „Златна рибка” в широка компания от 50-60 човека около огъня на „свободната част” на къмпинга. Винаги имаше и някакви „габъри” там. Не съм чел много за него, но съм фен на Рачо Ковача. Това, че сте имали първата гълъбова поща също „си го тепе без проблем”. Ран Босилек, който е белязал детството ми с „Патиланско царство” и с това, че всяка една баба до някаква степен е Цоцолана. Не пропускам да отбележа и че Габрово е мястото, където към театъра се върна Петринел Гочев след дългогодишно оттегляне. Това не е малко. Напротив. За публиката – слабо ме интересува, че е малобройна. За мен по-важно е да има, а съм забелязал, че тук публиката е по-чуваща и виждаща от редица други места. Но това се дължи на галерия „Орловска 10” и на най-основния виновник за симпатиите ми към този град: Ива Съйкова.
Българската съвременна литература част ли е от световната и ако не, къде е проблемът според теб?
България е част от света, така че нейната литература по силата на този груб географски закон е част от световната литература. Въпросът е, че първо, нашата литература съществува в много неблагодатна среда. Има много фактори и неща за изказване, но ще се спра върху най–основното: читателите. Не знам защо битува мнението, че съвременната българска литература е нещо скучно, невъзможно или прекалено трудно за четене, елитарна. И читателите много лесно се отказват от нея. Естествено, има изключения, както и този лед малко по малко се размразява, но въпреки това все още важи. Не може да има силна литература с тези тиражи на книги. Погледнете колко е бил първият тираж на Блага Димитрова, „Лавина”, да кажем. 33 000 бройки! 33 000! Аз не говоря за толкова много бройки днес, но едни 3000 първи тираж биха били доста приятна тенденция.
Второ, българската литература някак се чувства прекалено несветовна. Защото сме в периферията. В някакъв странен, извратен район, какъвто е Балканският полуостров. Кръстопът на какво ли не, безумно красив, но белязан от тъмните балкански субекти, които го населяват. Но да се върнем към литературата. Повечето пъти съвременната българска литература е или с прекалено големи претенции за „световна” литература, или е прекалено „българска” литература, а често е и прекалено „съвременна” литература. Масово (като динозаврите) се забравя, че литературата е добре да бъде литература преди всичко. А после ако ще да е по–българска, ако ще – повече световна или съвременна. Като комбинираме последното с липсата да приемем своята периферност, можем да заключим, че по този начин съвременната българска литература се вкарва в едно доста неприятно пространство, не знам мрачен турски зандан ли е, какво е, но сами се набутваме в него и се самооковаваме с това така типично мазохистично чувство на българите, чието най–любимо занимание е да се самоизтезават.
Но важно е да гледаме бъдещето – нещата вървят, развиват се. Надежда има. Не я оставяйте, моля ви!
Обичаш да пътуваш, да усещаш истинските неща, да изследваш… това влияе на поезията ти, на романите. “Софийски дует” лично за мен е многопластов любовен роман, роман – обяснение в любов… колаж, събран от фрагменти – текстове, разклонен в дълбочина, той засяга редица въпроси за нашата търпимост, толерантност, отношението ни към различното мнение, към свободата на духа. В тази връзка искам да те попитам да разкажеш нещо повече за един друг проект, над който работиш? Проект, наречен “Мир вам”!
Работата върху „Мир вам” приключи през март миналата година. Представлението излезе и си има публика. Става дума за документално представление за бежанците и мигрантите, за чиято направа ходихме до Харманли и Пъстрогор, където има бежански лагери. Събрахме купчина истории и ги вкарахме в едно представление. Основен двигател (и моторетка!) в него беше режисьорката Неда Соколовска, която практикува т.нар. вербатим театър, в който идеята е да няма никаква намеса в самия текст. Често актьорите са със слушалки и те слушат живия текст и го изговарят пред публиката. Много е шантаво и интересно. За съжаление аз там участвах като съинициатор, после ходих на терен, но когато настана време да се работи върху текста, бях в много специфичен период от живота си и нямаше как да се включа като драматург. Въпреки че и сега осъзнавам, че аз не съм човекът за подобно нещо. Харесвам като драматург да „пипам повече”, да „играя” по–крайно. Хубаво е, че се работи по истински истории и с истински гласове и лица, които помниш. Но техниката с отрязването на реални пасажи не е моето нещо. Месеци наред се чувствах доста гузно, защото в някакъв смисъл бях предал Неда и екипа с моето отдръпване. Но си й казах всичко, тя нямаше проблеми. А наскоро много се ядосах от случващото се в бежанския лагер в Харманли и „изстрелях” един текст от осем страници именно относно реалните ми срещи с бежанци. В „Дневник” го публикуваха. В коментарите ме наричаха соросоид, антибългарин и какво ли не. А статията, естествено, беше платена, поръчкова, бездарна и пр. Но мен слабо ме касае какво пишат хора, които се крият зад други имена в коментари под статии, вместо да направят нещо по–смислено с живота си. Но и това си е тяхна работа. Да са живи и здрави и да пишат коментарите си. Колкото до обвиненията, че съм антибългарин. Забелязал съм, че за много хора именно най–смислените според мен българи са антибългари. Всъщност дори имах топло посрещане. Иронично бях пуснал във фейсбук, че бая ме хейтят. Георги Господинов ми писа на лични съобщения именно с нещо от сорта на: „Добре дошъл!”. Ето, сега съм в клуба на антибългарите. Готино е.
Трябва ли писателят според теб да има отговорност за написаното, за думите, за фантазиите и реалностите, които описва? Защото е всеизвестно, че поетите предричат съдбата си – и не само своята – чрез словото си.
Писателят трябва преди всичко да има отговорност за това, което пише. Повечето хора се изправят пред света (жестокия свят, хубавия свят, белият свят, черният свят), стъпили върху някаква рутина, работа, семейство. Когато се изправя пред света (с който често е скаран), пишещият човек стъпва само на ронливата и крехка основа на написаното от него, както и на прочетеното. Това може да бъде най-твърдата и най-пропадащата основа. Смешно и тъжно, но факт.
Предстои да излезе сборник с твои разкази издадени от ИК”Жанет 45”. Разкажи нещо повече?
111 кратки–кратки разказа (така се нарича жанра в англоезичния свят short short story, но е известен и като кратка проза). Дължина на текстовете – от изречение до две уърдовски страници. Илюстрации и корица от Мария Налбантова. Ще ми се да излезе през март, но след едно тригодишно забавяне на Дуета не мога да кажа със сигурност… Това, което много ме кефи, е, че винаги съм писал по–дълги неща, включително поемите ми често са притеснително дълги. И преди година и половина изведнъж навлязох в режим „съвсем кратки разкази”. Изглежда оттук–насетне това ще е един от жанровете, в които ще се трудя. Най–малкото защото ми харесва тази плътност, тази недоизказаност. А и като писател–бачкатор, който не се чувства добре, ако не е написал нещо, сега винаги имам възможността да „изпраскам” един разказ набързо (то като е един абзац и да редактираш 10 пъти пак става бързо) и да си гледам работата.
Какво четеш сега? Препоръчай ни автори или книги, които са те впечатлили напоследък?
Труден въпрос, защото едно от базовите правила е, че трябва да се чете много, ако искаш да пишеш. А и имам навика да чета няколко книги едновременно. Но „Записки под възглавката” – поради краткостта и списъците. „Космически комедии” на Калвино – ще пиша рецензия, а и съм див фен на Калвино. „Земя на синовете” – графичен роман, отново рецензия. Томаж Шаламун, може би поетът, който най–много ме е впечатлил в последните две години и благодаря за пореден път на Издателство „Да”, че ги има и издават подобни книги. Чета и „Фрагменти от любовния дискурс“ във връзка с една пиеса, върху която работя сега. Почти всеки ден чета и доста поезия, но заставам пред рафта и взимам нещо. Или посягам към рафта, който ми е на бюрото, там са ми избраните неща – Елин Рахнев, Радослав Чичев, Васил Балев, Стефан Иванов, Уитмън, Гари Снайдер. Много са. Едновременно с това чета на английски, за да си го поддържам – една джобна книжка на Толстой. Взел съм си и книжка на немски, защото съм позабравил този език, който иначе би следвало да знам добре. Чета Фернандо Песоа – „Ако сърцето можеше да говори”. И сега в колата – „Писма до един млад поет” на Рилке (!!!), които са… У–а–а–ау! Чел съм ги няколко пъти на английски. Сега за първи път навлизам в тях чрез родния си език. Плахо, но мощно като срамежлив девствен младеж. Също така на глас си четем с Даниел (човекът, с когото пътувам) френски поети сюрреалисти.
За книгите и автори напоследък? Това напоследък е много хлъзгав камък, защото мога да си го разтегля до две–три–четири години. Но ще се опитам да бъда кратък. Кнаусгор! Много интересен автор на чудовищна автобиографична проза. Основното му нещо се казва „Моята борба” и е в шест (или бяха седем?) книги. Но само първата е преведена на български. За късмет ги има на английски. Като драматург за мен е много важен Бернар–Мари Колтес, който открих последните години, а „Самотата на памуковите полета” е пиеса, която бих искал да зная наизуст. Цялата поредица кратка проза завинаги ми е много важна: Давид Албахари, Етгар Керет, Туве Янсон, Аугусто Монтеросо, Роберто Боланьо (въпреки че на мен „по–ми влиза” той като романист, а особено много като поет), Манганели. В това отношение искам за пореден път да изразя своите адмирации към Нева Мичева, която освен един от най–добрите и отдадени български преводачи се явява и човекът, който прави тази поредица в „Жанет 45”.
Ива, трябва да ме спреш, защото така мога да откарам доста време.
Добре, Иване 🙂
Чакай, чакай. Забравих да кажа най–важното. Като организатор на много четения много оценявам, когато попадна на нов български автор, който да ми харесва. Работата е там, че адски трудно си харесвам неща. Но се случва и това понякога и е велико. За последните три години най–важни са ми две подобни срещи. С Лилия Йовнова, едно ужасно талантливо и в същото време самоиронично, самокритично момиче, което е набор 1999 г. Спечели малките София Поетики. Аз отидох да ги гледам и организаторите (и журито) Ясен Атанасов и Румен Баросов не можеха да преценят дали да дадат наградата на нея или на един друг поет. Помолиха ме, дадоха ми стихотворенията, прочетох. Споделих, че лично за мен Лилия е победител. Дадоха й наградата. Оттогава я каня на четения, които организирам и си комуникирам с нея. (Тук Иван се навежда и съзаклятнически прошепва.) А има и една тайна. Тя ми изпрати дебютната си стихосбирка. И… Тя е много силна. Естествено, има какво да се доошлайфа в нея и аз искрено съжалявам, че се чувствам с нея прекалено близък, за да й бъда редактор. Но без никакви притеснения мога да кажа, че е невероятно как момиче на нейните години може да напише толкова зрели стихотворения. Но ща почакаме и може би ще прочетете. А кой знае. Възможно е и тя да дойдедапочетевОрловска…
Другото подобно откритие и среща беше с Невена Цанева. Бяхме във Варна с Мирослав Христов. Направихме уъркшоп за писане на драматургия. Там изскочи това невероятно същество, което с нищо не показваше онова, което е кипяло вътре в нея. Но в мига, в който прочете монолога, който беше написала, то не беше кикот, не бяха сълзи. По време на четенето на монолозите пред публика тя изби цялата риба. Ние бяхме някакви третостепенни персонажи. Все тая. Успях да я докарам два пъти и до София. Първият път като чете по принцип шумния и шумен бар изведнъж млъкна, стана тих и тази тишина се прекъсваше само от равномерните изблици на смях на публиката. А Катя Атанасова седеше до мен и когато четенето свърши, помоли ме да я запозная с Невена, за да се опита да й помогне нейни текстове да излязат в „Литературен вестник”. Е, така и не излязоха. Но това е защото Невена е много самокритична, също млада, защото в онзи момент във Варна тя още беше ученичка, а сега следва в Лондон. Надявам се да споделя повече текстовете си с други хора.
Можеш ли да дадеш определение на любовта? Съвсем скоро ни напусна големият изкуствовед, художник и бохем Петър Змийчаров. Във филма на Блажо Николич “Имам идея” той казва, че “ние самите за съжаление вече сме портрети на една общност, а не на самите себе си и живеем в едни шизофренни обстоятелства и ситуации, в които човек е по–вероятно да даде определение на екзистенциализма, от колкото на любовта или на самите себе си… “
Не съм първият, който ще го каже, но любовта е моментът, когато една самота се среща с друга самота, една болка – с друга болка, а една уязвимост с друга уязвимост. Това, че любовта е щастие, е ясно и се подразбира. Но само истинската любов издържа и в нещастието. И за да покажа, че не съм открил топлата вода, ще споделя един любим цитат, донякъде свързан и с това, което казва Петър Змийчаров. Цитатът е на Изабела Гарднър и гласи така: „Ако има тема, която много да ме вълнува, това е съвременният провал на любовта. Нямам предвид романтичната любов или сексуалната страст, а любовта, която е специфично и определено приемане на едно човешко същество от друго човешко същество – откликът на око и глас и допирът на две самоти. Демокрацията на универсалната крехкост.”
И в тази връзка, смяташ ли, че ние, хората в България, ненужно усложняваме живота си с маниерничене и претенции за съмнителна образованост?
Да, защото всичко знаем и сме венецът на сътворението, който поради някаква зла съдба, нечия прокоба, вместо да грее в някоя нормална страна, сега седи тук и обяснява колко е велик и начетен. Ние сме страната на Всичкознайковците. Това не би било проблем, ако не бяхме и страната на Нищонеправещите. Така че много говорим, ама накрая положението не мръдва и може да бъде описано само с една трибуквена дума, която започва с „к” и завършва с „р”.
Какво мислиш за Боб Дилън и Нобеловата награда за литература? 🙂
Текстовете на Боб Дилън са това, което го правят от отвратителен певец и не особено добър китарист в БОБ ДИЛЪН. Ако това не е достатъчно основание за Нобел, не знам… Лично аз бих предпочел Ленард Коен, но не съм в журито там, затова мълча и приемам. Само ми е малко странно, дето Боб Дилън нито приема, нито отхвърля Нобела, или поне така беше, докато следях какво става там. Това ми се струва половинчато, а половинчатите неща ме дразнят. Да казва взима ли го, не го ли взима, вместодасекумикатоданеказвамкакво…
Благодаря ти, че отново не пропусна Габрово!
Напротив. Аз благодаря, че Габрово отново не ме пропусна.