Ти си в кръвта ми.
Така знам, че няма да те изгубя никога,
не и преди да умра.
Из „Кръв“, Елена Христова
Когато поезията е в кръвта ти, думите са начинът да изкажеш, изплачеш, дори изкрещиш нещата, в които вярваш и обичаш. Това е усещането от четенето на поезията на габровската поетеса Елена Христова. Поводът да си поговорим с нея за поезия е новата й книга „Мида в чекмедже“, чиято премиера е на 25 ноември от 17:30 ч. в “Soprano Live Club”.
„Мида в чекмедже“ не е просто новата ми книга, не е само петата ми книга, а е последната, която успях да създам заедно с Яна Максимова, малко преди тя да почине. Ето защо стихосбирката за мен е изключителна, единствена, специална. Тя събира в себе си моите откровения за хора, места, събития, неща. Тя е моя начин да обичам, да се радвам, да страдам, да прощавам, и начина ми да живея – също. Но тя е и нещо друго, а именно – още един знак, че бях благословена с приятел като Яна, защото една за друга превръщахме мечтите си в идеи, образи, дела…, а това е благословия! Заглавието се роди в разговор с Яна. Тогава бях написала „Събирачът на миди“ и обсъждахме освен стихотворението, техническите параметри на бъдещата книга. После се оказа, че чекмеджето е наистина благодатен за интерпретации символ и така освен стихове в него се озоваха и писма, и снимки…и миди.
В книгата съм казала много, дори твърде съкровени, мои неща, в нея вадя на показ. Обичам думите, те имат велика сила. Да, знам и друго, „върховенството на езика е безсилието да изкажеш…“ (Е. Дикинсън), но за себе си отдавна съм избрала да търся и намирам начин да изкажа, може би най-вече обичта. Дано тук читателите ми не решат, че става дума само за интимна лирика, защото, ако това са техните очаквания, ще бъдат твърде разочаровани.
Надявам се съвсем скоро да издам следващата си книга, засега е само проект, и с нея да покажа, разкажа, изплача и изкрещя онези неща, в които вярвам. Нужно е да казваме нещата такива, каквито са и непременно навреме, защото може да няма утре.
Елена Христова
Сряда
Кой ли дявол ме взря във очите ти?
Кой напълни проклетите чаши?
Полудяла разлиствам дните,
отброявайки нашите.
Кой по моите устни разсипа
аромата на твоето тяло?
Тази сряда е топла на пипане
и мирише на тебе цялата!
Начин да съм с теб
От ден на ден все повече по тебе боледувам,
потапям четка в изгрева, за да те нарисувам,
а полъхът на вятъра донася аромата ти.
Несигурен художник съм, чертите изкривявам,
погалвам с дъх рисунката и ето – оживяваш.
И всички страхове мълчат пред топлата ти плът.
От устните до залеза, от глезена до Рая,
едно балонче алено пътува към безкрая.
На него съм написала, че ти си моя смисъл.
В кончето му съм вкопчена и няма да го пусна.
Като в игра на топчета прицелвам твойте устни,
за да се влея цялата в горещото ти тяло.
Дъждове, ветрове и проклятия
Този дъжд не вали, а проклина,
шиба с яростни, тънки камшици
и на кални реки сторва глината,
от която Бог правеше птици.
Този вятър не вее, а пъклено,
сбира лоши поличби пред прага.
Бог намига с окото си стъклено –
просто няма къде да избягаш.
А небето тежи, и горчи ми водата,
няма никакъв въздух за дишане.
И умират едно по едно сетивата,
по душата и тялото – лишеи.
Без вина е дъждът и невинен е вятърът,
даже Господ не ме мрази толкова…
От безсилие бълвам проклятия –
теб те няма и всичко е болка!
Кръв
Ти си в кръвта ми.
Така знам, че няма да те изгубя никога,
не и преди да умра.
Само понякога хапя устните си до кръв,
за да мога да те усетя.
И ти изтичаш, по малко,
на капки,
само за да се влееш в мен отново,
потъваш навътре,
там, до най-дълбокото ми място.
Страх ли те е? С всички онези бури –
демонични, призрачни, гръмотевични,
с които ти се налага да съжителстваш.
Не се страхувай,
страшното тепърва предстои.
Защото те искам завинаги.
Изгубила съм разсъдъка си.
По-рано знаех,
че всичко е временно,
не и сега.
Сега знам, че те искам завинаги,
въпреки моите страхове.
Да, аз се боя!
От прорезни рани и катастрофи.
Не за себе си, а защото ти си в кръвта ми.
Искам да съм жива, за да мога понякога
да хапя устните си до кръв.
Дай ми правото над тази болка…
Тя
Тя има син шал и рокля на миди
във косите й може седефи да видиш.
Тя е звънката пяна,
слязла от океана,
тя е крехка и нежна,
тя – самата безбрежност,
тя – небе и поляна.
Няма сини очи, а морето я слуша,
но когато й липсваш е отчаяна суша
и сълзи на момиче,
и ожулена кожа.
Тя така те обича!
Тя без тебе не може!
Твърде късно
Една жена пресичаше площада,
една жена се сцеждаше на капки
в очите на мъжете. Беше млада
и носеше небе наместо шапка.
Прозираше ефирната й риза,
но слепи от желание мъжете
следяха само как кръвта им слиза
и за това не виждаха крилете й.
Жената се усмихваше загадъчно,
стопяваше вселенските окови.
Сбогували се с всякаква порядъчност
мъжете си пребъркваха джобовете.
Едно великолепие на токчета,
диктуваше сърдечния им ритъм.
А взрени в двете разкопчани копчета,
мъжете жадно търсеха насита.
Но все така – насита не намираха.
Ругаеха наум, на глас – мълчаха.
Отчаяно се давеха във бирата
и дъвчеха тютюна на уплахата.
Лютеше на езика, а телата им –
да бяха камък, щяха да се пръснат!
Една жена пресичаше душата им,
но беше късно, беше твърде късно!
Нотно
Аз съм нотна тетрадка. Без ноти.
Гола, по петолиния,
ти подарявам живота си –
композирай ме в синьо.
За да стана небето ти,
въздуха и водата.
Научи ме да светя
и да бъда жена ти.
Елена Христова е родена през 1975 година в Габрово. Завършва Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил Методий“, а като дипломна работа защитава своята първа стихосбирка „Болката е началото“, 1998 г. След нея излизат от печат още „Червено на вкус“, изд. „Анго Боянов“, 2003 г.; „ПроВглеждане“, 2008 г., „Очи на цвят солени“, 2012 г. и „Мида в чекмедже“, 2016 г. Последните три са отпечатани в „ЕКС-ПРЕС“ ООД. Елена Христова е работила като телевизионен журналист в КТ „Габрово кабел“ и „Киви-ТВ“, Севлиево, а от 2006 г. е главен експерт в отдел „Култура и туризъм“ на Община Габрово. Още поезия от Елена Христива може да прочетете в нейния блог тук.
Автор на статията и рубриката: Момчил Цонев