„Ах, този арт“ ви представя Ангел Иванов с разказа „Прости ми, Лариса!“ от дебютната му книга „Техническа проверка“.
Както вече Габрово Daily писа, габровската премиера на „Техническа проверка“ е на 10 януари (четвъртък) от 18:30 часа в Художествената галерия „Христо Цокев“ (Етаж 3 – зала „Проф. Минчо Минчев“) на ул. „Св. св. Кирил и Методий“ 10 в Габрово.
„Това е може би най-силният разказвачески дебют, който съм чел през последните години“ – споделя писателят Деян Енев.
Ангел Иванов е роден в Габрово през 1988 г. Възпитаник е на Национална Априловска гимназия. Завършва “Журналистика“ в СУ “Св. Климент Охридски“. Като студент става един от създателите на студентското радио “Реакция“ в Софийския университет. Няколко години е телевизионен сценарист в предаванията “Ку-Ку Презареждане“ и “Господари на ефира“. Публикувал е в печатни и онлайн медии, сред които списание “Джамборе“, сп. “Мениджър“, Webcafe, Actualno, КлинКлин, портал Православие.бг, Кинематограф.бг и др.
Още за автора и за премиерата на сборника с разкази може да прочетете в нашата статия тук.
ПРОСТИ МИ, ЛАРИСА!
Сега стоя на Гара Вест в Плоещ. На трети перон. Преди малко минах през подлеза, който свързва пероните. Там е мръсно и влажно. Има хартии по земята и засъхнали вади урина по ъглите. Но тук горе е слънчево и приятно. Седя на прашната пластмасова седалка (ще забравя да си изчистя якето, като стана) и гледам слънцето. Очите ме болят, но не чак толкова. От време на време вадя по нещо от раницата – шише вода, книга или капки за нос. Отвъд релсите има голямо поле със стадо овце. Вълната им свети от лъчите. Не виждам овчаря. Съвсем в далечината е шосето. Колите се разминават безшумно. Хората пътуват за някъде. Бих искал да съм във всяка една кола. Да си разказваме истории и да бъдем щастливи от пътя.
Изобщо, кадърът е много хубав. Мисля си за теб.
Прости ми, Лариса!
Преди около час стоях срещу теб в автобуса. На онези места, които са едно срещу друго. На спирката до пазара две момчета ми казаха, че този номер кара до гарата. Като се качвах, попитах шофьора на английски, но той само се захили с разредени зъби. Обаче закима, като му казах „гара”. Минахме доста спирки из разни квартали. Видях те как се кръстиш, докато подминавахме един храм. Вие румънците го правите. Особено възрастните жени като теб. Тия дни се нагледах на такива – в градския транспорт или на улицата. И тогава ми се стори някак дразнещо и лицемерно. Не знам точно защо. Помислих, че сте превърнали вярата в навик, в жест ей така между другото. От страх. Защото скоро всички вие си отивате. Да, седемдесетгодишните румънски баби като теб.
Попитах за гарата. Къде да сляза. Теб и по-младата жена до теб. Всички започнахме да ръкомахаме, да се смеем неловко и да се гледаме в очите. Тогава ти направи жест, от който ми стана ясно, че трябва да сляза на следващата спирка. Автобусът намали, аз благодарих и застанах до вратата. След малко те видях вдясно от мен. Кимнахме си и се засмяхме. Ти каза нещо. Вратите се отвориха. Още на стълбичката ме хвана за ръка и ме поведе като малко момче. Вървяхме така. Вярно ми беше малко неловко от хората. И смешно. Смеех се на себе си и на света.
Бях малко момче.
Пресякохме булеварда и застанахме на трамвайна спирка. От теб разбрах, че трябва да взема трамвай до гарата. Разбрах също, че и ти ще се качиш на него. Зачакахме. Мълчахме. От време на време се поглеждахме, за да потвърдим това, което правим. Трамваят дойде. Качихме се от различни врати. Видях как се подразни на мъжа, който те превари на вратата. Седнахме един до друг. Мълчахме. Чуваха се трамваят и градът. Скоро слязохме. Този път ти хукна по-напред, а аз изостанах. Как само вървеше, Лариса! Напук на неизбежния старчески артрит. Едвам те настигах. Ти си бърбореше нещо и през няколко метра се полуобръщаше, за да си сигурна, че те следвам. Грозната сграда на гарата вече се виждаше пред нас.
Прости ми, Лариса! Ти изостави днешния си живот, за да ми помогнеш. Посвети част от изтичащото си време на мен. Кой знае какво си пренебрегнала…
Може би отиваше на гроба на съпруга си.
Може би отиваше при внучето си.
Или на църква.
Или пък да вземеш стария кафяв миксер от поправка.
Или, знам ли, бързаше да полееш цветята във входа, преди да се е стъмнило, защото точно на тази площадка, където са саксиите, крушката не свети.
Или щеше да гледаш любимата си телевизионна програма.
Кой знае наистина…
Пред касата ти ме погледна въпросително. „Брашов”, казах аз и извадих пари. Ти каза нещо на касиерката. Взе две банкноти от ръката ми и ги подаде през процепа в стъклото. Получих билет. Навън ми показа перон номер 3. Направи го някак заветно – да, беше важно да не объркам пероните. Тогава, до стълбите към подлеза, за последно стояхме очи в очи. Беше време да се разделим. Опрях длан на слънчевия си сплит. „Ангел”, казах аз. Сетне докоснах рамото ти. „Лариса”, каза ти. Засмяхме се. „Прости ми, Лариса! Ти си моят Ангел. Казва ти го Ангел от България.” Казах това на езика, с който казвам на моята майка, че я обичам (правя го твърде рядко). На езика, с който си хортувам и с Бог.
Мисля, че ти ме разбра. Последното, което направих, беше да целуна ръката ти. Уцелих ямичката между две кокалчета. Старческата ти кожа беше напукана и загрубяла. Задържах този миг известно време. Сигурно се е сторило странно за другите наоколо. За мен беше прекрасно. Ти се обърна и си отиде. Кой знае къде…
***
Макар да си мислех, че едва ли някога отново ще бъда на същата тази Гара Вест в Плоещ, само два дни по-късно неуспешният стоп ме доведе отново тук. Беше късно вечерта. Трябваше да се придвижа до Синая. Имах само 11 леи, а билетът струваше 18. Евро не приемаха. Тогава 19-годишната красива Роксана, която беше зад мен на касата, извади пари и ми доплати билета.